10 сънища, превърнали се в безсмъртни шедьоври на литературата

„Направени сме ние от сънища
и сън отвред обгръща тоз малък наш живот!“
Уилям Шекспир, „Бурята“, превод Валери Петров

Докато спим, преживяваме истории, които никой не е написал, а понякога изглеждат по-истински и от самия живот. Срещаме непознати хора, връщаме се на места, които отдавна сме забравили, и се събуждаме с усещането, че нещо важно ни е убягнало. От векове писателите се опитват да задържат тези мимолетни преживявания – да ги облекат в думи, да им вдъхнат смисъл и живот отвъд съня.

Събрахме десет съня, оставили следа в световната литература. Някои идват от най-древните запазени текстове, други са се родили в сънищата на самите писатели. Всички обаче са надживели нощта, в която са се появили, и са намерили място в истории, които продължаваме да четем и днес.

Хенри Фюзели, „Кошмарът“, 1781. Институт по изкуствата в Детройт.

❦

Десет Звездата, която пада при Гилгамеш

Преди близо четири хиляди години, в древния град Урук, цар Гилгамеш сънува необикновен сън. От небето пада звезда и се приземява пред него. Той се опитва да я повдигне, но не успява. Хората се събират около нея и ѝ отдават почит, а Гилгамеш я прегръща като любима жена и я отнася при майка си. В друга нощ сънува брадва, захвърлена насред улицата – и изпитва към нея същото необяснимо привличане.

Нинсун, майката на Гилгамеш и мъдра богиня, изслушва двата съня и му обяснява, че не са предвестници на беда. Звездата и брадвата предвещават появата на човек, който ще му бъде равен по сила и ще се превърне в негов най-близък приятел. Не след дълго в степта се появява Енкиду – и започва едно от най-древните приятелства, запазени в литературата.

Има нещо трогателно в това, че сред най-старите литературни сънища, достигнали до нас, има такъв, който предвещава не война, а приятелство. В него откриваме и нещо друго – нуждата на човека да търси смисъл в онова, което вижда насън. Сънят трябва да бъде разказан, а някой друг да помогне за тълкуването му. В библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал в Ниневия, векове по-късно, се съхранявала цяла поредица от клинописни текстове за тълкуване на сънища, позната днес като „Асирийската книга на сънищата“. Изглежда, човекът никога не се е задоволявал просто да сънува. Винаги е искал да разбере какво означава видяното.

Сънищата на Гилгамеш. Свободна интерпретация по „Епоса за Гилгамеш“ в стила на вавилонските глазирани релефи, създадена за тази статия.

❦

Девет Двете порти на Пенелопа

Двайсет години Пенелопа чака завръщането на Одисей. В двореца ѝ на Итака женихите пируват и настояват тя да избере един от тях. Години наред успява да ги държи в очакване с хитрост: през деня тъче погребалния саван за Лаерт, бащата на Одисей, а нощем разплита изтъканото. В деветнадесетата песен на „Одисея“ тя разказва на един непознат странник необикновено видение. Сънувала двайсет гъски, които кълват жито край коритото. Изведнъж от планината се спуска огромен орел и прекършва вратовете им. Пенелопа се разплаква, но орелът каца на покрива и проговаря с човешки глас: гъските са женихите, а той самият е Одисей – съпругът, който се завръща.

Джон Уилям Уотърхаус, „Пенелопа и женихите“, 1912. Художествена галерия в Абърдийн.

Странникът, разбира се, е самият Одисей, преоблечен като просяк. Той уверява Пенелопа, че видението ѝ ще се сбъдне, но тя остава предпазлива. Сънищата, казва тя, идват при хората през две порти. Едната е от слонова кост – през нея минават измамните сънища. Другата е от рог и през нея идват онези, които се сбъдват.

В гръцкия оригинал това противопоставяне е подсилено и от игра на думи: названието на слоновата кост напомня глагола „мамя“, а думата за рог – глагола „сбъдвам“. Самият език сякаш разграничава сънищата, на които можем да вярваме, от онези, които само ни заблуждават. Образът е толкова въздействащ, че векове по-късно Вергилий го пренася в „Енеида“. Но прави нещо неочаквано – извежда Еней от подземното царство именно през портата от слонова кост, тази на измамните сънища. Защо избира точно нея, литературоведите спорят и до днес. Може би защото дори най-истинските неща, които сме видели, понякога остават в паметта ни като сън.

❦

Осем Свещта на лейди Макбет

Нощ е в замъка Дънсинейн. В коридора стоят придворна дама и лекар. Скоро се появява кралицата, със свещ в ръка. Придворната обяснява, че тя настоява до леглото ѝ винаги да има запалена свещ. Очите ѝ са отворени, но сякаш не виждат нищо. Лейди Макбет оставя свещта, започва да търка ръцете си, сякаш се опитва да ги измие, и шепне за кръв, която не може да заличи. „Всички благоухания на Арабия“ не биха могли да пречистят тази малка ръка.

Хенри Фюзели, „Лейди Макбет ходи насън“, около 1784. Лувър, Париж.

Това е една от най-тихите и най-страшните сцени при Шекспир. Няма битка, няма вещици, няма гръм и трясък. Само една жена, която някога е подтиквала мъжа си към убийство с непоколебима решителност, а сега, когато разумът ѝ е изгубил власт над нея, тялото ѝ издава онова, което съзнанието ѝ се опитва да потисне. Шекспир не ни показва какво сънува лейди Макбет. Показва ни я как броди из замъка насън, със свещ в ръка – като призрак на самата себе си.

Векове след първото представление тази сцена продължава да бъде изпитание за всяка актриса. Тук няма къде да се скриеш зад думите. Остават само походката, ръцете и празният поглед. Може би затова сцената е толкова запомняща се: съвестта не произнася монолог, а просто... ходи насън.

❦

Седем Посетителят от Порлок

Според собствения разказ на Самюъл Тейлър Колридж, публикуван в предговора към поемата „Кублай хан“, всичко започва през лятото на 1797 година. Поетът е болен и се намира в уединена ферма в Ексмур, Англия. Докато чете стара книга с пътеписи, попада на описание на двореца и великолепната градина, които Кублай хан наредил да построят в Ксанаду. Скоро след това заспива и спи около три часа. Когато се събужда, има ясното усещане, че насън е съчинил двеста-триста стиха – без никакво усилие, сякаш образите сами са се превръщали в думи.

Колридж веднага грабва перото и започва да записва видяното. Ксанаду, свещената река Алф, пещери, недостижими за човека, слънчев купол и ледени пещери. Стиховете се появяват един след друг. Тъкмо тогава на вратата се появява посетител от близкия Порлок, дошъл по работа. Разговорът продължава повече от час. Когато Колридж се връща към писането, голяма част от видението вече му се е изплъзнала. Остават само 54 стиха – фрагментът, който познаваме днес, и който се превръща в една от най-загадъчните поеми на английския романтизъм.

„Кублай хан“ е публикувана едва през 1816 година, по настояване на лорд Байрон, с подзаглавие „Видение в съня. Фрагмент“ (A Vision in a Dream. A Fragment). Доколко разказът на Колридж отразява точно случилото се и колко от поемата действително е дошло от съня му, остава въпрос, който литературните изследователи продължават да обсъждат. Междувременно „посетителят от Порлок“ се е превърнал в нарицателен образ – за всяко неочаквано прекъсване, което осуетява вдъхновението точно когато то е на път да се превърне в нещо забележително.

Ксанаду. Свободна интерпретация по поемата „Кублай хан“, създадена за тази статия.

❦

Шест Призракът и несмляното говеждо

Лондон, Бъдни вечер. Ебенизър Скрудж, прочут със скъперничеството си, вечеря в обичайната си неприветлива таверна, прочита вестниците и прекарва остатъка от вечерта над счетоводните си книги. После се прибира в мрачната си къща. Там го очаква нещо, което трудно може да обясни: призракът на покойния му съдружник Джейкъб Марли, окован във верига от каси, ключове, катинари и счетоводни книги. Скрудж не вярва на собствените си очи и търси по-прозаично обяснение: „Може да си несмляно парченце говеждо, петно от горчица, троха сирене или парче недопечен картоф.“

Джон Лийч, „Призракът на Марли“, илюстрация към първото издание на „Коледна песен“, 1843.

В английския оригинал репликата продължава с една чудесна игра на думи: „There's more of gravy than of grave about you, whatever you are!“ Думите gravy (месен сос) и grave (гроб) звучат почти еднакво. Буквално Скрудж казва, че в призрака има повече сос, отколкото гроб – абсурдно обяснение, което превръща страха му в черен хумор. Дикенс по-късно чете „Коледна песен“ пред публика и едва ли е пропускал възможността да се наслади на тази реплика заедно със слушателите. А всеки, който някога е преяждал преди лягане, може да разбере защо Скрудж първо обвинява вечерята си за странното видение.

Но случилото се през тази нощ трудно може да се обясни само с тежка вечеря. След Марли при Скрудж идват още три духа – на Коледите от миналото, настоящето и бъдещето. Те го отвеждат през спомените му, показват му живота такъв, какъвто е, и онова, което го очаква. На сутринта той се събужда в собственото си легло, отваря прозореца и пита едно момче на улицата кой ден е. „Днес е Коледа, господине!“ – отвръща момчето. Всичко се е случило в рамките на една-единствена нощ.

Дикенс написва повестта за около шест седмици. Тя излиза през декември 1843 година, само няколко дни преди Коледа. Оттогава почти няма празник, в който някъде по света да не бъде прочетена на глас.

❦

Пет Малките човечета на Стивънсън

Понякога сънят не просто вдъхновява една книга, а дава началото на цялата история. Робърт Луис Стивънсън разказва, че много от сюжетите му сякаш не измисля сам. Вместо това ги създават някакви „малки човечета“, които нощем разиграват пред въображението му цели истории. Наричал ги „браунита“ – по името на шотландските домашни духчета, които според преданията вършат работата на стопаните си, докато те спят. В есето си „Една глава за сънищата“ Стивънсън признава, че тези невидими помощници понякога разказват по-добре от самия него.

Една нощ в края на 1885 година съпругата му Фани го чува да вика насън и го събужда. Стивънсън никак не е доволен. Според семейните спомени се оплаква: „Защо ме събуди? Сънувах чудесна история за чудовище.“ Браунитата тъкмо са му показали сцена, в която човек, преследван за престъпление, изпива някаква отвара и пред очите на преследвачите си се превръща в съвсем друг човек.

Стивънсън написва първия вариант на романа само за няколко дни. Според семейните разкази Фани го прочита и смята, че е пропуснал нещо съществено – историята трябва да носи по-дълбок смисъл, а не да бъде просто хорър разказ. Доведеният му син Лойд Осбърн по-късно разказва, че Стивънсън изгорил ръкописа и започнал отначало. Доколко точно се е случило това, остава предмет на спорове. Едно обаче е сигурно: сънят му е дал ключовата идея за човека, който може да се превърне в собствената си противоположност. Така се ражда „Странният случай с д-р Джекил и мистър Хайд“ – роман, чиито герои се превръщат в символ на двойствената човешка природа.

Браунитата на Стивънсън. Свободна интерпретация по есето „Една глава за сънищата“, създадена за тази статия.

❦

Четири Кобилата на Расколников

Санкт Петербург, горещо лято. Студентът Родион Расколников от известно време обмисля убийството на стара лихварка, но още не е преодолял вътрешните си колебания. Изтощен, той се отпуска да поспи в храстите на Петровския остров и сънува детството си. Намира се в малко градче, в празничен ден, а баща му го води за ръка. Пред една кръчма пиян селянин е впрегнал в каруцата стара, изнемощяла кобила и приканва приятелите си да се качат. Животното едва помръдва под тежестта, но стопанинът му започва да го бие. Тълпата се смее и го подстрекава. Ударите стават все по-жестоки, докато кобилата не рухва. Селянинът продължава да я налага, докато не я пребива до смърт.

Малкият Родион се промъква през тълпата, хвърля се към мъртвото животно, прегръща го и целува очите и муцуната му. Баща му го отдръпва, но момчето не може да спре да плаче и само повтаря: „Защо? Защо?“ Расколников се събужда облян в пот, ужасен от видяното – и от мисълта за собственото си намерение.

Достоевски трудно би могъл да даде по-ясен знак за това, което се случва в душата на героя. Сънят разкрива за Расколников повече от всичките му теории за необикновените хора, които имат право да прекрачат закона. Под тях още живее детето, което не понася чуждата болка и не може да остане безучастно пред жестокостта. И все пак сънят не успява да сложи край на колебанията му. Той само прави още по-видимо онова, което Расколников ще трябва да потъпче в себе си, за да извърши престъплението. Понякога сънят изрича онова, което будният човек все още отказва да признае.

❦

Три Лунната пътека

(Внимание: следват спойлери за финала на романа.)

„Майстора и Маргарита“ не завършва с бала у Сатаната, нито с пламъците над Москва. Последните му страници ни отвеждат към един сън, който се повтаря всяка пролет при пълнолуние. Някога поетът Иван Бездомни вече е професор в Института по история и философия. Оставил е поезията зад гърба си, но с настъпването на пролетното пълнолуние отново става неспокоен. Отива на Патриаршите езера, сяда на старата пейка, а после поема по познат маршрут из арбатските улички. Спира пред оградата на една къща и се прибира у дома. Съпругата му знае какво го очаква през нощта.

След поредния кошмар, в който Иван отново вижда екзекуцията на Гестас, сънят му се променя. От леглото му към прозореца се протяга широка пътека от лунна светлина. По нея към луната тръгва човек в бял плащ с кървавочервена подплата – Пилат Понтийски. До него върви млад мъж в разкъсан хитон и с обезобразено лице – Иешуа. Двамата разговарят оживено, сякаш най-сетне се опитват да се разберат. Пилат го моли да потвърди, че страшната екзекуция всъщност не се е състояла. Иешуа го уверява, че всичко му се е привидяло. След тях върви огромно куче. Ала лунната пътека скоро се превръща в река от светлина, от която се появяват Маргарита и Майстора. Иван разпознава брадатия мъж – това е неговият някогашен нощен гост от психиатричната клиника, познат там като номер 118. „Така ли свърши всичко?“ – пита той. „С това, ученико мой“, отвръща Майстора. Маргарита се навежда към Иван и го целува по челото с обещанието, че всичко ще бъде наред.

На сутринта Иван се събужда мълчалив, но напълно спокоен. Болезнените спомени най-сетне са утихнали – поне до следващото пролетно пълнолуние.

Булгаков работи над романа повече от десетилетие. В началото на 30-те години унищожава ранния ръкопис, започва отново и преработва книгата почти до смъртта си през 1940 година. Не доживява да я види публикувана. Романът излиза за първи път посмъртно, в съкратен и цензуриран вид, на части в списание „Москва“ – в ноемврийския брой от 1966 г. и януарския от 1967 г., повече от 26 години след смъртта на автора.

„Ръкописите не горят“, казва Воланд. В края на романа тези думи звучат и като обещание: историите, които сме преживели, и хората, които са оставили следа в нас, не изчезват безследно. В съня на Иван Пилат най-сетне получава утеха, а историята на Майстора и Маргарита намира своя завършек. И може би точно затова романът остава с нас не с последния си сюжетен обрат, а с образа на лунната пътека – място, където дори най-тежките спомени могат да намерят покой.

Лунната пътека. Свободна интерпретация по епилога на „Майстора и Маргарита“, създадена за тази статия.

❦

Две „Не беше сън“

Малко книги започват с изречение, което е по-известно от самите тях. Една сутрин Грегор Замза се събужда след неспокойни сънища и открива, че се е превърнал в чудовищна гадина. Кафка нарича съществото с немската дума Ungeziefer – дума за вредител или отблъскваща твар, която не назовава конкретен вид. Грегор лежи по гръб, с твърд като броня гръб, изпъкнал кафяв корем и множество тънки крачка, които безпомощно потрепват пред очите му. Опитва се да разбере какво се е случило с него. И тогава идва краткото изречение, което прави невъзможното неоспоримо: „Не беше сън.“

Първоначалното му недоумение бързо отстъпва място на далеч по-прозаични тревоги. Ще изпусне влака, ще закъснее за работа, ще трябва да обяснява отсъствието си на началника. Тази почти делнична реакция пред невъзможното е една от същностните черти на кафкианското. Светът на разказа се подчинява на логиката на съня – с една съществена разлика: от този сън няма спасително събуждане.

Кафка пише „Метаморфозата“ в края на 1912 година, предимно нощем, докато през деня продължава работата си в застрахователен институт в Прага. Разказът излиза за първи път през октомври 1915 година в литературното списание „Die weißen Blätter“, а през декември същата година е публикуван и като самостоятелна книга. При подготовката на изданието Кафка отправя категорична молба към издателя си: съществото в никакъв случай да не бъде изобразявано на корицата – дори отдалеч. Нека читателят сам си го представи, така както виждаме образите в кошмара: с усещането, че са съвсем ясни, макар да не можем да ги назовем.

Стаята на Грегор Замза. Свободна интерпретация по „Метаморфозата“, създадена за тази статия.

❦

Едно Златният следобед на Алиса

На 4 юли 1862 година младият преподавател по математика от Оксфорд Чарлз Лютуидж Доджсън се отправя с лодка по Темза заедно със своя приятел, преподобния Робинсън Дъкуърт, и трите дъщери на декана на Christ Church – Лорина, Алис и Едит Лидъл. Следобедът е слънчев, лодката се плъзга бавно по реката, а момичетата настояват да чуят приказка. Доджсън започва да разказва за едно момиче, което тръгва след Бял заек с жилетка и часовник и пропада в заешката дупка. Десетгодишната Алис толкова харесва историята, че го моли да я запише. Той обещава.

Чаеното парти и Страната на чудесата. Свободна интерпретация по книгата на Луис Карол, създадена за тази статия.

Три години по-късно, под псевдонима Луис Карол, Доджсън публикува „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата“. В началото на книгата Алиса седи на брега до сестра си и скучае, докато тя чете книга без картинки и разговори. Тогава покрай нея притичва Белият заек и приключението започва. Едва в края разбираме, че всичко е било сън. Когато тестето карти се нахвърля върху Алиса, тя се сепва и отваря очи. Оказва се, че лежи с глава в скута на сестра си, която нежно изтупва от лицето ѝ няколко сухи листа, паднали от дърветата  . Шумният и абсурден свят на Страната на чудесата изчезва така внезапно, както се разсейват повечето сънища.

Но може би най-красивата част от книгата е нейният епилог. След като Алиса изтичва да пие чай, сестра ѝ остава сама на брега. Загледана в залязващото слънце, тя постепенно се унася в мечти. Във въображението ѝ отново оживяват Белият заек, Мишката, Безумният шапкар и останалите необикновени създания. После тя си представя бъдещето на малката си сестра: как един ден Алиса ще порасне, но ще запази простото и любящо сърце на детството; как ще събира около себе си деца и ще им разказва чудни истории, може би дори за онзи отдавнашен сън в Страната на чудесата.

Така Карол завършва книгата не просто с едно пробуждане, а с обещание: въображението не изчезва с детството. То преминава от едно поколение към следващото – чрез историите, които разказваме, и книгите, които оставяме след себе си. И може би тъкмо така литературата успява да превърне един-единствен златен следобед в преживяване, което продължава цял живот.

❦

И тук има епилог

Когато поставим десетте съня един до друг, се оказва, че почти никога не става дума просто за сънища. При Гилгамеш те са обещание за приятелство, при Пенелопа – изпитание за доверието. При лейди Макбет и Расколников съвестта намира начин да проговори. При Колридж и Стивънсън сънят се превръща в работилница за истории, при Скрудж – във възможност за втори шанс, а при Булгаков – в утеха. За Кафка той е кошмар, от който няма събуждане, а за Алиса – пространство на игра и въображение, което може да се предава от човек на човек.

Робърт Уилям Бъс, „Сънят на Дикенс“, 1875, недовършена. Музей „Чарлз Дикенс“, Лондон.

Писателите отдавна подозират онова, което науката за съня постепенно разкрива: докато спим, мозъкът не бездейства. Той обработва преживяното, укрепва и пренарежда спомени, свързва ги с емоции и понякога създава неочаквани асоциации между на пръв поглед несвързани неща. Как точно възникват сънищата и каква е ролята им, учените все още изследват. Повече за това, което знаем днес, можете да прочетете в статията ни „Защо сънуваме“.

А дотогава – лека нощ. И ако тази нощ някой ви разкаже приказка насън, опитайте се да я запомните, преди да се появи вашият личен посетител от Порлок.

❦

Григор Ангелов